на Агоп Мелконян
Не искам тази мелодия да спира.
Слушам я откакто се помня. Обожавам звуците, които долитат от къщата. Те са далеч по-обсебващи от жуженето на насекомите. Дори звукът на първата долетяла пчела вече не ме вълнува толкова, колкото тази невероятна мелодия.
Някога бях съвсем малко дръвче. Толкова малко, че не можех да надникна през прозореца. Сега правя хубава дъхава сянка и короната ми изпълва въздушното пространство на малкото дворче. Освен това знам много повече за себе си и за света наоколо. Листата ми са нежни и с леко назъбени ръбчета. Цветовете са събрани в съцветие, около дръжката на което е сраснал прилистник. Наричат ме липа, а вероятно знаете, че липите са музикални растения. От нашата дървесина стават чудесни музикални инструменти. Вероятно затова толкова ме вълнува мелодията. Откъде знам това ли? Та нали през целия си живот съм протягала клони и листа наоколо! В тази къща винаги се е говорело само за музика. Старицата, която свири на пианото, прави това от малко момиченце. Цял живот натиска клавишите и музиката става все по-красива и нежна, все по-чувствена. Ръцете ѝ танцуват по начин, който бих искала да усвоя. Колко пъти съм притихвала, докато тя учи някое дете как трябва да постави пръстите, как да отпусне китките… А колко пъти съм мечтала да имам китки и пръсти!
Целият ѝ живот е минал под сянката и шепота на клоните ми. Толкова деца научи да свирят, толкова пъти обяснява и показва, толкова внимателно поощрява напредъка или посочва грешките. Отдавна ми се струва, че мелодията е попила в ствола ми толкова дълбоко, че когато зазвучи, резонирам в съзвучие с нея до най-малкото и тънко клонче. Струва ми се, че жената трепти по същия начин дълбоко в себе си, докато свири.
Сезоните се сменяха, а музиката изпълваше животите ни. Да – моя и нейния. Тя нямаше деца, но имаше вълшебството на музиката. И го предаваше на другите. Показваше им как да разперят пръсти, за да уловят магията, как да докосват, за да може тя да прозвучи.
Не искам тази мелодия да спира!
Когато сте дълго край някого, усещате промените в настроението му. Проследила съм всички радости и тъги на тази жена. Бях безмълвна свидетелка как отнесоха в ковчег майка ѝ и баща ѝ, как сезоните промениха лицето ѝ и го набраздиха. Тя не спираше да свири любимата мелодия – всеки път с нюансите на тези емоционални вибрации. Стремежът да постигне съвършенство, да се слее с магията на музиката бе осезаем и заразителен. И аз реших, че трябва, просто трябва да опитам…
Ние, липите, сме високи дървета със силно развити коренови системи. Докато короната ми пазеше сянка на двора, дълбаех под къщата. Усещах вибрациите от музиката и лесно можех да преценя къде трябва да пусна издънки, за да избият през дъските на пода. Отне ми доста време, есента премина и листата ми окапаха, застудя, но продължавах да търся път натам. Напролет налучках процепите и напъвах нощ след нощ, докато със скърцане и пукане дъските поддадоха и фините ми филизи се озоваха в стаята. О, какво усещане е да си толкова близо до магията! Двете малки стъбълца се намираха точно от двете страни на стола, пред пианото.
Правилно бях преценила реакцията – старицата не прекърши леторастите. Огледа ги внимателно, но дори не ги докосна. Продължи да свири всеки ден, влагайки цялото си старание и вдъхновение, а това ме даряваше с неописуема радост и соковете се носеха из сърцевината ми още по-развълнувани отпреди. Бях толкова близо! Усещах всяко нейно движение като полъх. Колко умели бяха ръцете ѝ! Как се движеха по клавишите и колко по-жива и въздействаща бе музиката тук, в стаята!
Протягах нагоре крехките стъбълца, поклащах ги и попивах с нова наслада мелодията. Помръдвах ги като пръсти, в желанието да се слея с музиката. В основата те се удебеляваха, дъските пропукваха край тях, а аз се стараех да оформя длани. Имитирах онези съвършени ръце, които танцуваха ежедневно по клавишите и ми даряваха радост. Постепенно създавах всички възли, прегъвки, твърди и еластични части, които ми бяха необходими. И през цялото време мелодията трептеше вътре в мен и ме изпълваше. А аз не исках тя да спира.
Може би най-трудно направих китките.
Кората на дланите бе леко напукана, но достатъчно тънка и фина и ето че един ден си позволих да протегна ръцете-леторасти. Погалих старицата по бузата, докато свири. Исках да благодаря за всичките години, през които ме бе дарявала с музиката си.
Тя не реагира. Не се уплаши. Продължи да свири и аз добих увереност. Погалих косата, докоснах рамото… А музиката се лееше около нас без да спира.
Така продължихме всеки ден: тя сядаше и свиреше прекрасната мелодия, а аз леко я галех, защото усещах, че си няма друг, че е съвсем сама – само тя и музиката, с която истински живее. А може би точно на това се дължеше магията.
Един ден старицата се разболя и остана в леглото, а аз много се уплаших, че ако се случи нещо с нея, ще изчезне и мелодията. Но скоро тя оздравя и седна пак пред пианото. После отново дойде есента, а след нея и зимата. Ръцете ми се сковаха, кората им загрубя. Знаех обаче, че напролет живителните сокове ще се раздвижат и ще ме изпълнят с нова сила.
Така и стана.
А с новата сила дойде и поривът най-после да опитам сама от магията. Бях добила достатъчно увереност през всички тези години, в които бях попивала музиката в себе си. Бях свидетелка на безброй уроци, на усвояването на това вълшебно умение от толкова много ученици… Цяла година бях движила пръсти около косата на старицата в нямо повторение, докато тя свири.
Протегнах се и отворих капака на пианото.
Размърдах пръсти във въздуха, милиметри над клавишите.
После събрах всички вибрации, натрупани в тялото ми, цялата насложена многократно през годините мелодия, от която бях изградила безупречната и безпогрешна сонатина, така както трябва да звучи тя ако нито една нота не закъснее, не подрани и не отекне дори с нюанс встрани от желания тембър.
И засвирих.
Бях погълната от музиката, която струеше сякаш не само от пианото, а и от мен. Листата отвън шумоляха като ехо на съвършенството, докато оживелите ми ръце галеха клавишите. Докосвах ги с гениалността, която е проявление на природата и може да избере всеки, дори една липа, за да изуми света. Изумявах сама себе си, защото това бе най-разкошното изпълнение, което бях чувала през всички тези години. Цялата вибрирах в екстаз. А най-хубавото бе, че мелодията нямаше да спре, дори ако старицата умре. Щях да я свиря отново и отново, ден след ден…
Не съм усетила кога тя е влязла в стаята.
Мога да си представя изумлението ѝ, мога да си обясня потреса ѝ, разбирам и ужаса, който невероятното може да предизвика. Но не очаквах, че старицата ще направи нещо толкова жестоко. Не очаквах, че ще прекъсне изпълнението на любимата си мелодия с брадвата. И аз ще остана без ръце.
Сега съм осакатена, но мелодията е в мен. Не спирам да трептя и тя се носи невидима наоколо, обитава двора, обикаля къщата – вмъква се в кухнята, в спалнята, присяда до пианото.
Знам, че старицата усеща това трептене и чува сонатината.
Знам, че не може да си намери място и това я побърква.
Но ние, липите, сме музикални дървета.
От нас правят чудесни инструменти.
А аз не искам тази мелодия да спира.
автор: Явор Цанев
