Menu

Литературният сплетърпънк

   Сплетърпънкът е модерен поджанр на хоръра, възникнал през 80-те години на 20-и век (вероятно вдъхновен от неговия еквивалент в киното), който се отличава с детайлни описания на секс, насилие и смърт, и асоциални, будещи ненавист персонажи – психопати, социопати, серийни убийци и пр. Основната му цел (затова понякога го наричат „екстремен хорър“ или „хардкор хорър“) е да шокира, ужаси и отврати максимално читателя, като акцентът пада върху патологията на главните герои и графичното пресъздаване на жестокостта им, и/или върху физическите страдания и мъчителната смърт на персонажите, които са изнасилвани, изтезавани и убивани по най-живописни начини.

   Подобно на сплетърите, шокърите и експлойтейшъните в киното, литературният сплетърпънк има скандално съдържание и руши табута, като показва различни противоестествени, неморални и антисоциални неща – от екстремно насилие и брутални убийства, до канибализъм, изнасилване на дете, кръвосмешение, зоофилия, некрофилия, поругаване на образа на Исус и пр. Представителите на това литературно течение искат да ни шокират, като ни напомнят колко уязвимо е човешкото тяло и на какво е способен човек, когато е подвластен на най-низките си инстинкти и страсти.

   Екстремният хорър се появява още през 70-те с романи като „The Rats“ и „The Fog“ на Джеймс Хърбърт, които са пълни с графични убийства, но за бащи на истинския сплетърпънк се считат Ричард Леймън, John Shirley, Джо Р. Лансдейл („The Nightrunners е един от първите сплетърпънк романи), Клайв Баркър, Rex Miller, John Skipp и Craig Spector, David J. Schow, Ray Garton и Edward Lee. Освен изброените дотук имена, днес най-популярни представители на поджанра са Джак Кетчъм, Wrath James White, Bryan Smith, Брайън Кийн, Poppy Z. Brite (с емблематичния роман „Exquisite Corpse“), J. F. Gonzalez, Ryan C. Thomas, Jack Kilborn (псевдоним на Дж. A. Конрат), Joseph D’Lacey и Matt Shaw. Стивън Кинг, Греъм Мастертън и Робърт Маккамън също имат отделни произведения в този поджанр, най-вече разкази.

   Въпреки че сплетърпънкът възниква чак през 80-те, неговите корени могат да се търсят не само в стряскащо кървавите за времето си хоръри на Джеймс Хърбърт, но и в порнографски романи като „Les 120 Journées de Sodome (120-те дни на Содом) на Маркиз дьо Сад, „11 000 камшика на Гийом Аполинер, „История на окото” на Жорж Батай и „Катастрофа на Дж. Г. Балард, които съчетават откровената порнография с насилие и смърт, както и в книги като „Монахът“ на Матю Грегъри Луис, „Песните на Малдорор“ на Лотреамон и „Заклинателят на Уилям Питър Блати, които разглеждат характерни за поджанра теми или имат ясно изразени сплетърпънк елементи.

   У нас са издадени малко сплетърпънк произведения – част от книгите на Ричард Леймън и Клайв Баркър, „Градска готика“ на Брайън Кийн, „Съседката“ на Джак Кетчъм, отделни разкази като „Ерик Пая“ на Греъм Мастертън и „Начин за оцеляване“ на Стивън Кинг. Постмодерният роман „Американски психар“ на Брет Ийстън Елис също може да се разглежда като сплетърпънк, въпреки че е повече сатира, отколкото хорър.

   Разбира се, от сплетърпънк до сплетърпънк има разлика. Докато при автори като Леймън, Кийн и Лий сцените на графичен ужас са до голяма степен самоцелни, при Баркър те са просто средство – литературен похват, който подчертава идеите му. Баркър не пише ужаси заради самите ужаси, произведенията му винаги имат някаква идея, някакво скрито или явно послание, дори поука, затова могат да се разглеждат като метафори. И точно това го отличава от повечето представители на сплетърпънка.

   „Млъкни.“

   Беше зяпнал. Джаклин си пожела устата му да се затвори и щом си го помисли, челюстите се хлопнаха и прерязаха върха на розовия му език. Езикът тупна върху ризата му и се изгуби в една гънка.

   „Млъкни“, помисли си отново тя.

   Идеалните му равни зъби се строшиха и разпаднаха; нерви, калций и слюнка се смесиха в розова пяна, която изби по брадичката му, когато челюстите се огънаха навътре.

   „Млъкни“, продължаваше да повтаря наум Джаклин и изумителните му бебешкосини очи хлътнаха в черепа, а носът – в мозъка.

   Това вече не беше Бен; беше мъж с червена, сплескана гущерска глава, която, слава богу, беше замлъкнала завинаги.

   Щом разбра как става номерът, Джаклин започна да се наслаждава на трансформациите, които предизвикваше.

   Стовари Бен през глава на пода и започна да мачка ръцете и краката му, като спитваше месото и съпротивляващите се кости и ги тъпчеше в тялото му, за да заемат по-малко място. Навря дрехите в плътта, изтегли меката тъкан на стомаха от спретнато опакованите вътрешности, разпъна я и я уви около торса. Пръстите на ръцете му щръкнаха от лопатките на гърба, а краката, които продължаваха да ритат бясно, се озоваха в корема му. Преобърна го за последен път, за да превърне гръбнака му в тридесетсантиметров безформен стълб, и всичко приключи.

   Когато излезе от екзалтирания си унес, Джаклин видя, че Бен лежи на пода, а от притихналото му тяло, сега заемащо място колкото един от хубавите му кожени куфари, се процеждаха кръв, жлъчен сок и лимфа.

   „Боже мой – помисли си тя, – това не може да е моят съпруг. Той никога не е изглеждал толкова спретнат.“

   Клайв Баркър, „Джаклин Ес – последна воля и завещание

автор на статията: Иван Атанасов

текстът е публикуван за първи път в списание „Дракус“ бр.1 / 2017 г.

Етикети:, ,