„Идващи от зората на времето,
преминавайки тихо през вековете,
те живеят своя таен живот…“
Острието изсвистя и пискюлът от шапката на Дядо Коледа изхвърча.
Без да чака повече, той се метна настрани и се претърколи по керемидите, които досега старателно пазеше. Едно е да се промъкваш с чувал подаръци и да гледаш да не правиш поразии, друго е да те нападнат и да трябва да отърваваш кожата. Така де – керемидите остават на заден план. Много заден.
Нападателят бе облечен като нинджа, но Дядо Коледа се досети, че е нещо много по-силно и злокобно. Самият факт, че не го усети, вече значеше много. Само това, че случайно се подхлъзна, го спаси да не се раздели с главата си.
Тъмната фигура изникна отново иззад комина и се придвижи с лекота и ловкост, привични само на безсмъртните.
Пак се е появил някой! – се стрелна в замаяната глава на Дядо Коледа и той се опита да пресметне от колко време не му се бе налагало да се бори с подобни същества. Де да беше вярна представата на хората и наистина край него да имаше елени и джуджета… но той бе сам, съвсем сам, открай време сам… освен ако не се появеше някой от тези.
Озърна се – опитваше да се ориентира и проклинаше, че пак се е отпуснал и намалил бдителността си. Винаги се появяваха, минаваха години понякога, но се появяваха отново и историята се повтаряше. Този път бе минало толкова време, че вече сам бе повярвал, че е останал единствен.
Тъмната сянка връхлетя, а острието отново блесна на луната като стоманена светкавица. Премина толкова близо до лицето на Дядо Коледа, че той дори не успя да хлъцне от изненада. Инстинктите му заработиха със закъснение и не успя да хване за дрехите нападателя – ръцете му сграбчиха само празен зимен въздух.
Гадът дори си позволи да се изхили!
Дядо Коледа се извърна побеснял, ръката му се пъхна под червената наметка и напипа дръжката на меча. Тя полегна удобно в ръката му, сякаш бе чакала само това от дълго, дълго време.
Фигурата се стрелна встрани, после рязко смени посоката и стоманената светкавица се озова почти до токата на колана му. Мечът на Дядо Коледа изхвръкна изпод червения плат и рязна бузата на нинджата. Онзи се дръпна, но бликна кръв и малко черно парцалче се развя, а плътта се бялна издайнически отдолу.
Дядо Коледа се спусна в контраатака и мечът му срещна острието на другия, а металът звънна в тишината на коледната нощ като весела камбанка. Ако не беше последвалото приплъзване, звукът наистина щеше да е ободряващ, но стържещите се едно в друго остриета накараха зъбите на двамата бойци да настръхнат, сякаш са захапали шоколад през станиола.
– Няма да ми се измъкнеш, Маклауд! – изръмжа маскираният и се хвърли отново напред, направи залъгващо движение и успя да промуши тялото на Дядо Коледа. Острието потъна в средата на торса му, малко встрани, но все пак достатъчно дълбоко. Дръпна рязко меча, за да разпори врага си и от закръгления корем се разхвърчаха парчета памук.
Докато зяпаше невярващ как вместо карантия от смешното червено облекло виси пухкав пълнеж, нинджата получи удар в рамото и ръката му увисна безполезна надолу. Погледът му се отмести към лицето на белобрадия старец и очите му потънаха в блесналите ириси. Някъде далеч в съзнанието му засвириха шотландски гайди, но мелодията бе тъжна и протяжна.
– Толкова векове се опитвам да правя само добрини и току дойде някой от вас да ми се пречка! – Гласът на Дядо Коледа бе суров и строг. – Намерил съм най-доброто, което може да прави един безсмъртен, а вие искате да вземете главата ми! И какво си въобразявате? След толкова години не ви ли омръзна всичко? Безкрайни битки, за да остане накрая само един!
Замахна рязко с меча и главата на маскирания му враг се търкулна по керемидите. Понечи да се прекатури през улука, но се задържа на ръба.
– Много сте ми интересни – допълни Дядо Коледа. – И като остане само един, какво ще прави? Ще се чуди, чуди – и накрая пак ще дойде на моята, – най-хубавото нещо на света е да радваш децата!
Той пооправи памука, който служеше да изглежда по-близо до представите на хората за благия старец, и прикрепи срязания плат с две безопасни игли. За тази вечер щеше да мине и така. Натика меча обратно в канията и изглади с длан гънките на наметката си. Добре бе подбрал червения плат. Спомни си за онази Коледа, в която нямаше толкова късмет и бяха успели да го ранят. Хлапетата не забелязаха нищо заради цвета на дрехите му. А огромната брада помогна да скрие болезнените гримаси, които, без да иска, правеше от време на време.
Докато трупът на безсмъртния избледняваше и се стапяше в тайнството на световете, а главата в улука все повече заприличваше на купчина мръсен сняг, Маклауд се върна при чувала и го надигна, за да продължи със заниманието си. Беше безсмъртен. Да, едно време го наричаха Маклауд, но знаеше, че накрая от всички безсмъртни винаги остава само един. Просто беше намерил начин това да е той.
Кой друг би останал от безсмъртните, ако не Дядо Коледа?
